“
И ВСЕ ПО-ЧЕСТО НОЩЕМ ЗАПОЧВА ДА МЕ ЗАСТИГА САМОТАТА…
Времето отлита.
Препуска стремглаво по необята на живота и.
Гледам я сгърбена,
явно товарът на времето не e за плещите и.
Дните и пътуват.
Тя е пътница.
Не към мен.
Не и днес.
Никога не съм си представял,
че някой би я желал повече.
Жабурейки уста в ирландско уиски,
пушейки пура внос от Куба,
виждам образа и единствено в кубинския пушек,
това не ми стига.
Все по-често вечер издишвам тежък,
дълбоко сдгъстен дим с надеждата да я открия,
да я придърпам до себе си и да спра времето.
Да затворя всички полети,
да спра всички влакове,
всички автобуси.
Тя да заседне при мен.
Да не я деля с никого.
Да е моя.
Дори за вечността.
Понякога и това стига.
Днес отново влязох в болницата.
Диагнозата беше същата.
Тя беше същата.
Времето беше спряло, спряло не където трябва.
Само аз бях по-различен.
По-самотен.
Ирландия протече във вените ми,
а Куба изпълни дробовете ми.
С всяка изминала вечер ставах по-интернационален,
сякаш започнах да пътувам.
Превърнах се в пътник.
Самотата беше най-добрият ватман,
когото бях виждал през живота си.
С изпразването на всяка чаша се надявах,
че вървим един и същ път,
че ти пътуваш към мен от толкова години и вече е време да се срещнем.
Надявах се и отпивах уверено.
Мога да кажа, че обиколих света, търсейки те.
И сам войнът е войн,
повтарях си докато те търсех.
Но всеки крал има нужда от своята кралица.
От както те търся, аз съм една самотна пешка.
Пешка в света на топове и офицери.
Светът е хладно място,
когато го обхождаш сам.
Вярно, ако беше будна,
сигурно би ми казала да отскоча до Куба,
за да се стопля.
Всяка вечер се пренасям там.
Ако се събудиш,
опасявам се, че ще ти проговоря на испански.
Ако се събудиш, любима моя …
Но надеждата ми изминава своя път и виждам я …
Отлита.
Заминава.
Далеч от теб.
Заспивам. И не желая никой да ме буди.
Най-сетне, чувствам се аз крал.
Намерих те, моята кралица.
Край.
Представата за време не съществува.
Измерения - не съществуват.
Пренесох се в най-съвършеното.
Макар и мъртъв,
никога не съм бил по-жив.
”
